Ерата на централните нападатели

От няколко години мисля, че виждам нова тенденция. Централните нападатели, такива каквито ги знаем изчезват, променят ролята си, променят начина си на игра, променят позицията си на терена. Всичко започна с Барселона на Гуардиола. С помощта на така наречената фалшива деветка, използвайки движението на играчите, за да извадят централните защитници от позицията им, така че да освободят място за бързите крила, които влизат навътре. След това видяхме Байерн Мюнхен, който завладя Европа с Рибери и Робен по крилата, въпреки че те имаха класически централен нападател, той не беше голмайсторът и основната опасност в полето на противника, той сваляше топката към крилата, играейки с гръб към вратата, опитвайки се да освободи пространството за така популярното влизане навътре и изстрел с левия крак в изпълнение на Робен. Рибери правеше нещо подобно на другия фланг, те бяха един от първите отбори, които започнаха тенденцията за обърнати крила: използва се нападател с ляв крак отдясно и такъв с десен крак от ляво, като основната им цел не е да дриблират към аут линията и центриране към наказателното поле. Вместо това, те влизат навътре и опитват изстрел.

В днешно време имаме много повече примери за тази тенденция. Може би най-добрият пример за нападател, който се изтегля назад, за да освободи пространства за навлизащите навътре крила е Боби Фирмино в Ливърпул. Той е централен нападател като естествена позиция, но основната му цел не е отбелязване на гол, да, той има страхотен завършващ удар, но основната му цел е да освободи места за Салах, Мане, а сега и за Жота.

Можете да видите в топлинната карта на Фирмино от 2019/2020. Колко пространство покрива, той често се връща в централния кръг, за да поеме топката, той вижда празните зони, които се отварят, когато защитниците се опитват да го последват и може да даде извеждащ пас на играчите, които ги атакуват. Това позволява на Салах и Мане да бележат толкова много и прави триото на Ливърпул толкова добро. Ето защо Ливърпул се затруднява в атака, когато Фирмино е извън форма или липсва в състава, и е толкова добър, когато е в настроение.

Този сезон виждаме нещо подобно в Тотнъм, Хари Кейн промени играта си толкова много, че не е онзи голмайстор, какъвто беше през последните няколко сезона, но все още е много по-полезен на отбора. Той се връща назад, изтегля защитниците от естествените им позиции, освобождава пространството, атакувано от Сон и Бергвайн и те могат да използват скоростта си, за да излязат често в ситуации 1 на 1 срещу защитници, които са много по-бавни от тях.

Тази карта е доказателството за тази промяна, сега той е по-скоро отборен играч. И може би ако не бяха многобройните му контузии, Тотнъм все още щяха да са около върха на таблицата.

В Арсенал, Обамеянг и Лаказет също промениха играта си. От типични централни нападатели, към такива, които често се оказват по крилата. Те често сменят местата си и дори когато играят по едно и също време, те не са като класическото дуо нападатели, единият винаги е на крилото, а другият атакува наказателното поле.

Подобна е ситуацията в Манчестър Юнайтед с Рашфорд и Марсиал. И на двамата основните им позиции бяха на крилата. Партньорството им е много подобно на дуото на Арсенал. От това се възползва Бруно Фернандес, който със своята визия и способност за подаване може да намери всеки от тях в полу-пространствата между централните и крайните защитници, зад гърба на централните защитници или може да намери позиция за стрелба.

Ако голям централен нападател като Ромелу Лукаку, който се оплакваше, че играе по крилото в Манчестър Юнайтед, може да промени играта си на нападател, който играе предимно по крилото в Интер, образувайки страхотен дует с Лаутаро Мартинес, може би тази тенденция ще става все по-популярна, а видът нападатели, които обичахме да гледаме като деца като Ван Бастен, Роналдо, Фаулър, Ръш, Ван Нистелрой, Индзаги и др., ще бъде все по-рядка гледка в бъдеще.

Прочети статията на английски в блога на автора Sport Shreds.