Петър Хубчев и надеждата на изстрадалия фен

Точно преди седмица се навършиха 25 години от най-паметния момент в историята на българския футбол. Четвърт век, в който видяхме какво ли не на нашата футболна сцена - преобразуване на клубните отбори в административни дружества, собственици със съмнително минало, Лудогорец измести ЦСКА и Левски от трона им, а националният отбор редеше загуба след загуба, коя от коя по-срамна. Болката и тъгата по разрухата на нашия футбол превзе дори и най-верните фенове на играта, които не само, че спряха да посещават стадион „Васил Левски“, но и спряха да се интересуват въобще от националния отбор. Днес обаче се усеща нещо друго, нещо отдавна забравено и заспало - чувството за гордост. Това чувство идва от последните резултати на нашите национали и от работата на един човек - Петър Хубчев.

Разбира се, ще има много хора, които ще стигнат до тези редове и ще си кажат „Каква гордост?“ Отново не направихме нищо специално в“ Лигата на Нациите“. Тази статия не е за тези хора, а за онези, които разбират от футбол и гледат цялостната картинка.

В края на лятото на 2016 г., за треньор на нацоналния ни отбор бе назначен Петър Хубчев. Бивш играч на немските Хамбургер, Айнтрахт Франкфурт и част от националния ни отбор по футбол, станал четвърти на Световното Първенство през 1994 г. Той наследи отбора от Ивайло Петев, който постигна меко казано слаби резултати и разочарова. По това време в свтовната ранглиста България се намира на 89 място след отбори като Хаити, Хондурас и Уганда. Две години по-късно, заемаме 45 място, което се явява и най-доброто ни класиране от 2009г., когато заемахме 30-тата позиция.

Освен класирането ни в ранглистата на ФИФА, резултатите също изглеждат обнадеждаващо от както Хубчев е на кормилото на националния отбор. По време на квалификациите за Световното Първенство за 2018 г., в може би най-трудната група, се представихме повече от достойно, като отборът превърна стадион „Васил Левски“ в своя крепост (4 победи , 0 равни, 1 загуба). Тогава завършихме четвърти в компнията на бъдещия световен шампион Франция, Холандия, Швеция и Люксембург. Още тогава си личеше, че в отбора има промяна. На терена играчите се бореха за всяка топка, а извън него, пред журналистите, се държаха скромно.

Последваха двубоите от новосъздадения турнир „Лига на Нациите“. В играта на отбора започна да личи стил, а себераздаването достигна до ниво, което увлече и феновете в идеята, че България има сили да завърши на първо място в групата. В крайна сметка останахме втори, но позитивите са повече от негативите този път. В отбора се появиха много нови и обещаващи имена, феновете на домакинствата се увеличиха, а заради добрите резултати в „Лига на Нациите“ ще бъдем в по-горна урна на квалификациите за Европейското през 2020 г..

Както обикновено ще има хора, които ще кажат, че Хубчев води отбора успешно, а други не. Но какво всъщност значи успешно? Успех за някой е спечелването на купа, за друг - повече победи от колкото загуби, а за трети - просто наличието на чувсто на гордост от видяното на терена. Аз определно съм от третия тип хора, защото знам, че истинският упех идва трудно. Той идва след много труд и усилия, каквито ясно си личи че Петър Хубчев е положил.